ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ НА ДЖАЗА


Cakewalk

Cakewalk е музикален и танцов стил, който се появява в южните щати на САЩ в края на 19-ти век. Танцът първоначално е бил форма на пародия на балните танци на белите аристократи, изпълнявана от афроамериканци. Танцьорите се движели с прави и често преувеличени движения, а състезателите често печелели торта – откъдето идва името „cakewalk“. Танцът бил едновременно забавен и социално значим, тъй като чрез него афроамериканците изразявали хумор и остроумие в ограничените социални условия на времето.

Музиката, съпровождаща танца, е енергична, ритмична и синкопирана. Основният ритъм е маршов, а темпото обикновено е средно до бързо. Мелодиите са прости и запомнящи се, често повтарящи се, с леко игрив и комичен характер. Инструментите, които се използват, включват духов оркестър, пиано, китара и барабани. Cakewalk музиката оказва пряко влияние върху развитието на ранния джаз и ragtime, като придава характерния „скачащ“ ритъм, който се среща при произведения на композитори като Скот Джоплин.

Днес cakewalk се възприема главно като исторически стил, но неговото значение остава важно. Той показва креативността и хумора на афроамериканската общност и нейното влияние върху популярната музика. В съвременни реконструкции на ragtime събития или исторически фестивали музиката и танцът cakewalk се изпълняват за да се усети автентичната атмосфера на края на 19-ти и началото на 20-ти век.


За слушане:

  • At a Georgia Camp Meeting – Kerry Mills
  • Georgia Cakewalk – Arthur Pryor’s Band
  • Golliwogg’s Cakewalk – Claude Debussy
  • Smoky Mokes – Abe Holzmann
  • Sunflower Slow Drag – Scott Joplin



GOSPEL

Госпъл музиката в Съединените щати се появява в края на 19-ти и началото на 20-ти век и има корени в афроамериканската църковна традиция. Тя се развива от духовни песни (spirituals), които робите и техните потомци изпълнявали в християнските общности. Тези песни съчетават библейски текстове с афроамерикански музикални елементи като ритъм, синкопи и емоционално изпълнение. Госпълът първоначално е бил средство за изразяване на вяра, надежда и общностна солидарност в условията на социални и икономически трудности.

Ранната госпъл музика се характеризира с емоционална, силно изразителна вокална линия, често изпълнявана солистично или от малка група, с поддържащ хор. Ритъмът и мелодията могат да бъдат както свободни и импровизационни, така и структурирани, като понякога използват повтарящи се фрази за усилване на духовното въздействие. Инструментите първоначално са били минимални – обикновено пиано или орган – но в много случаи акцентът е върху човешкия глас и хармонията.

Госпълът оказва огромно влияние върху развитието на други музикални жанрове като blues, jazz и soul. Неговата способност да предава дълбоки емоции и чувство за общност го прави уникален и разпознаваем. С времето се развиват различни стилове на госпъл, включително хорови изпълнения и „jubilee“ групи, които съчетават традиционното с по-сложни хармонии и ритмични иновации.

Днес ранната госпъл музика се възприема като културно и духовно наследство, което демонстрира музикалната изобретателност на афроамериканската общност и нейния принос към световната музикална сцена. Нейната сила не е само в мелодиите и ритъма, но и в начина, по който изпълнителите предават вяра, надежда и емоционална дълбочина.


За слушане:

Примери за ранна госпъл музика (1900–1930 г.)

Fisk Jubilee Singers (осн. 1871)

  • Swing Low, Sweet Chariot

  • Go Down Moses

  • Steal Away

Charles Albert Tindley (1851–1933)

  • We’ll Understand It Better By and By

  • Stand by Me (вдъхновява по-късната едноименна песен на Ben E. King

  • By and By

Arizona Dranes (1894–1963)

  • It’s All Right Now (1926)

  • He Is My Story

Reverend J.M. Gates (1884–1945)

  • Death’s Black Train Is Coming

  • I’m Gonna Die with the Staff in My Hand

Thomas A. Dorsey (1899–1993)

  • Precious Lord, Take My Hand

  • Peace in the Valley

Mahalia Jackson (1911–1972) – малко по-късна, но важна наследница

  • Move On Up a Little Higher (1947)

  • Amazing Grace



Ragtime

Рагтаймът е пианистичен стил, възникнал в САЩ около края на XIX и началото на XX век (1895–1918). Той е пряк предшественик на джаза и се смята за първата изцяло американска популярна музика, достигнала световна известност. Характерни за него са синкопирания ритъм (ragged time). Специфичният стил на лявата ръка, свирещ бас и акорди (предшественик на техниката Stride piano), синкопираните мелодии в дясната ръка, маршов ритъм (2/4 или 4/4) Весело и енергично „танцувално“ настроение, но със сложна ритмика и изтънчена хармония. Рагтаймът е основен предшественик на New Orleans style – музикантите в Ню Орлиънс започват да импровизират върху ритмите на рагтайма, добавят блусови тонове и суинг ритъм, така се ражда първият джаз (ок. 1910–1920). Луис Армстронг, Джели Рол Мортън и Дюк Елингтън израстват в културата на рагтайма.


За слушане:

  • Scott Joplin – Maple Leaf Rag

  • Scott Joplin – The Entertainer

  • James Scott – Frog Legs Rag

  • Joseph Lamb – American Beauty Rag

  • Tom Turpin – Harlem Rag

  • Eubie Blake – Charleston Rag



BLUES

Блусът е музикален жанр, който се е развил в края на 19-ти и началото на 20-ти век сред афроамериканските общности в южните щати на САЩ. Произхожда от работнически песни, духовни песнопения и полеви песни, като отразява трудния живот, емоционалните страдания и социалните проблеми на хората. Характеризира се с 12-тактовата структура, повтарящи се мелодични фрази, импровизация и специфични „blue notes“, които придават меланхоличен и тъжен звук. Основните инструменти включват китара, хармоника, пиано и барабани, а вокалите са изключително емоционални, носещи чувство за дълбока лична изповед. Блусът оказва силно влияние върху развитието на джаза, рокендрола и други съвременни музикални жанрове.

Блусът и рагтаймът заедно формират емоционалната и музикална основа на джаза.


За слушане:

Ma Rainey, 1886–1939)

  • Bo-Weavil Blues (1923)

  • See See Rider Blues (1924)

  • Ma Rainey’s Black Bottom (1927)

  • Trust No Man (1928)

Bessie Smith, 1894–1937)

  • Downhearted Blues (1923)

  • Empty Bed Blues (1928)

  • St. Louis Blues (1925, с Луис Армстронг)

  • Nobody Knows You When You’re Down and Out (1929)



DIXIELAND

Диксиленд е стил джаз музика, който се появява в началото на 20-ти век в Ню Орлиънс, Луизиана. Той черпи вдъхновение от афроамериканската и европейската музикална традиция, включително от рагтайм, духовни песни и блус. Името „Dixieland“ произлиза от южните щати на САЩ („Dixie“ е старото название на Юга), където този стил се развива. Диксилендът е първата форма на джаз, която печели широка популярност извън родния регион и поставя основите на американския джаз като световен музикален феномен.

Музиката в диксиленд се характеризира с колективна импровизация, при която основните мелодии се изпълняват от няколко инструмента едновременно – обикновено тромпет, кларинет и тромбон. Ритъмът е жив и маршовоподобен, а темпото варира от средно до бързо. Инструменталният съпровод обикновено включва пиано, китара, банжо и ударни. Мелодиите са весели и енергични, често със забележителни импровизации, които показват уменията на изпълнителите.

Диксиленд джазът оказва силно влияние върху по-късните стилове като суинг-а например, но неговата уникалност идва от атмосферата на малки ансамбли и живата, непосредствена енергия на музикантите. Той съчетава афроамерикански ритми и европейски мелодични линии, като същевременно запазва чувството за общност и веселие, характерно за Ню Орлиънс.

Днес диксиленд се възприема като исторически стил джаз, който отразява ранните музикални експерименти и креативността на афроамериканската общност. В концертите и фестивалите по света той продължава да се изпълнява както в автентичния си вид, така и в модерни интерпретации, като поддържа духа на оригиналния джаз жив и достъпен за нови поколения слушатели.


За слушане:

  • Original Dixieland Jass Band – “Tiger Rag” (1917)
  • Louis Armstrong – “When the Saints Go Marching In” (1928 версията с Hot Five/Hot Seven)
  • Jelly Roll Morton – “King Porter Stomp” (1923)
  • Bix Beiderbecke & The Wolverines – “Clarinet Marmalade” (1924)


SWING

Ера на суинга наричаме периода през 30-те и 40-те години на 20-ти век, през който джазът се налага като водещ жанр в популярната музика. Той е наричан също ера на бигбендовете (big bands), които свирят предварително аранжиран джаз, съчетан със свободни импровизации на солистите. Стилът получава името си от характерния „swing feel“ – леко подскачащ, тласкащ напред ритъм, който кара слушателя да си тактува и да се полюшва (суингира) заедно с музиката.

Суингът се изпълнява от големи ансамбли, обикновено от 10 до 20 музиканти, разделени на секции: тромпети, тромбони, саксофони и ритъм секция (пиано, китара, бас, барабани). Мелодиите и аранжиментите са по-сложни от диксиленд джаза, но все пак оставят място за импровизация, особено на солистите. Ритъмът е в размер 4/4 с триолков пулс и характерен акцент върху второ и четвърто време, което създава „swing feel“.

Ерата на суинга не само поставя джаза в центъра на популярната култура, но и развива специфични танцови стилове като Lindy Hop, Balboa и Jitterbug. Големите оркестри на Бени Гудман, Каунт Бейси, Дюк Елингтън и Глен Милър популяризират стила и определят стандартите за аранжимент, хармония и ритъм в джаза. Суингът също така играе важна социална роля, като обединява музиканти и публика от различни раси, въпреки сегрегационните закони на епохата.

Днес джазът от ерата на суинга се възприема като класика на американската музика. Големите оркестри продължават да се изпълняват на фестивали и в клубове, а влиянието на суинга се усеща в модерния джаз, поп и рок музика. Основната му магия е в комбинацията от плътна аранжировка, танцов ритъм и енергична импровизация, която кара музиката да „оживява“ пред слушателя.


За слушане:

  • Benny Goodman – “Sing, Sing, Sing” (1937)
  • Count Basie – “One O’Clock Jump” (1937)
  • Duke Ellington – “It Don’t Mean a Thing (If It Ain’t Got That Swing)” (1931)
  • Glenn Miller – “In the Mood” (1939)
  • Glenn Miller – “Moonlight Serenade” (1939)
  • Tommy Dorsey – “Opus One” (1939)
  • Artie Shaw – “Begin the Beguine” (1938)
  • Cab Calloway – “Minnie the Moocher” (1931)



BEBOP

Бибопът е стил в джаза, който се появява в Съединените щати през средата на 40-те години на 20-ти век като реакция на ерата на суинга. Докато суингът е бил предимно танцова музика с големи оркестри, бибопът е стил за слушане, ориентиран към импровизация и музикална експресия. Той се развива от малки ансамбли – квартети и квинтети – с акцент върху индивидуалните качества на солистите и сложните музикални линии. Бибопът е иновативен, по-бърз, ритмично и хармонично по-сложен, с неочаквани акценти и синкопирани мотиви.

Музиката в бибоп-а се характеризира с ускорено темпо, сложни акорди и разширени хармонии, които позволяват на солистите да създават дълги и изобретателни импровизации. Типичният състав включва саксофон, тромпет, пиано, контрабас и барабани. Ритъм секцията е по-свободна, с акцент върху „drum comping“ и динамична подкрепа на солистите. Мелодиите често са кратки и остри, с внезапни промени, което прави бибопа стил за слушане, а не за танцуване.

Бибопът е символ на артистична независимост и музикална интелигентност. Ключови фигури са Чарли Паркър (саксофон), Дизи Гилеспи (тромпет), Телониъс Монк (пиано) и Кени Кларк (барабани). Те експериментират с ритми, хармонии и форми, създавайки музика, която е както технична, така и емоционално наситена. Бибопът поставя основата за по-късните модерни джаз стилове като куул джаз, хард боп и фрий джаз.

Днес бибопът се смята за класически джаз стил, който революционизира начина, по който се свири и слуша джаз. Неговата стойност не е само в музикалната сложност, но и в духа на индивидуална креативност и артистична свобода, който продължава да вдъхновява музиканти по целия свят.


За слушане:

  • Charlie Parker – “Ko-Ko” (1945)
  • Charlie Parker – “Now’s the Time” (1945)
  • Charlie Parker – “Ornithology” (1946)
  • Charlie Parker – “Scrapple from the Apple” (1947)
  • Charlie Parker – "Billie's Bounce" (1945)
  • Charlie Parker. Miles Davis – “Donna Lee” (1947)
  • Dizzy Gillespie – “Salt Peanuts” (1942)
  • Dizzy Gillespie – “Groovin’ High” (1945)
  • Dizzy Gillespie – “A Night in Tunisia” (1946)
  • Thelonious Monk – “’Round Midnight” (1944)
  • Thelonious Monk – “Well, You Needn’t” (1944)
  • Bud Powell – “Tempus Fugue-it” (1949)
  • Fats Navarro – “Nostalgia” (1947)
  • Tadd Dameron – “Hot House” (1945)


COOL JAZZ

Куул джазът се появява в края на 40-те и началото на 50-те години на 20-ти век като отговор на интензивния и експресивен бибоп. Той запазва сложните хармонии и импровизационни елементи на бибопа, но ги представя с по-спокоен, сдържан и „студен“ звук, оттук идва и името „cool“. Стилът се характеризира с плавни линии, внимателно аранжирани текстури и умерено темпо, което създава усещане за интелектуална елегантност и изисканост.

Музиката в кул джаза се отличава с меко звучащи мелодии, изчистени хармонии и по-леки ритмични структури. Често се използват по-малки ансамбли или секции от духови инструменти, а аранжиментите акцентират върху баланса между инструментите и хармонията. Солистите изпълняват по-сдържани импровизации, фокусирайки се върху тона, фразировката и нюансите на звученето, а не върху бързината или екстремната виртуозност.

Куул джазът се асоциира с музиканти като Майлс Дейвис, Дейв Брубек, Чарлс Мингъс, Чет Бейкър и Гил Еванс, които използват иновации в аранжиментите и формата, за да създадат по-интелектуално ориентирана, но все пак емоционално наситена музика. Стилът оказва влияние върху последващи джаз стилове като постбоп и фюжън джаз, като демонстрира, че джазът може да бъде едновременно техничен, красив и „студено елегантен“.

Днес куул джазът се възприема като класика на модерния джаз и пример за естетическа и звукова изисканост. Той показва, че джазът не е само енергия и ритъм, но и тонова фина настройка, контрол и интелектуално изразяване на музикалните идеи.


За слушане:

  • Miles Davis – “Boplicity” (1949, Birth of the Cool sessions)
  • Miles Davis – “Jeru” (1949, Birth of the Cool sessions)
  • Miles Davis – “Moon Dreams” (1949, Birth of the Cool sessions)
  • Gerry Mulligan – “Bernie’s Tune” (1952)
  • Gerry Mulligan – “Walkin’ Shoes” (1952)
  • Chet Baker – “My Funny Valentine” (1954)
  • Chet Baker – “Time After Time” (1954)
  • Dave Brubeck – “Take Five” (1959 – по-късно, но може да се спомена като куул)
  • Lee Konitz – “Subconscious-Lee” (1949, Birth of the Cool sessions)
  • Gil Evans – “Concorde” (1954, аранжимент за Miles Davis)
  • Lennie Tristano – “Line Up” (1949)
  • Stan Getz – “Early Autumn” (1952)
  • Art Pepper – “For Minors Only” (1952)



HARD BOP

Хард бопът се появява в Съединените щати в средата на 50-те години на 20-ти век като развитие на бибопа. Той запазва сложната хармония и импровизацията на бибопа, но добавя по-силен ритъм и влияние от blues, ритъм енд блус и госпъл музика. Това прави хард бопа по-„земен“ и емоционално наситен, като същевременно остава интелектуално предизвикателен за изпълнителите.

Музиката в хард боп се характеризира с силен и динамичен ритъм, „groove“ усещане и по-отчетлива ритъм секция (бас и барабани). Солистите използват сложни мелодии и импровизации, но често включват и елементи на call-and-response, както в госпъла и блуса. Типичният състав е квартет или квинтет – тромпет, саксофон, пиано, бас и барабани – като ритъм секцията осигурява твърда, пулсираща основа за солистите.

Хард бопът се появява като израз на афроамериканската културна идентичност и социално самосъзнание. Изпълнители като Арт Блейки, Хорас Силвър, Клифорд Браун и Джо Хендерсън са водещи фигури, които съчетават техническа виртуозност с дълбока емоционалност. Стилът позволява повече свобода на изразяване, като същевременно поддържа танцувален и енергичен характер на музиката.

Днес хард бопът се възприема като класическа фаза на модерния джаз, мост между интелектуалния бибоп и по-широко достъпните стилове като soul jazz. Той демонстрира как джазът продължава да се развива, съчетавайки техническа сложност, емоционална сила и афроамериканска културна идентичност.


За слушане:

  • Art Blakey & The Jazz Messengers – “Moanin’” (1958)
  • Horace Silver – “Song for My Father” (1964)
  • Clifford Brown & Max Roach – “Joy Spring” (1954)
  • Miles Davis – “Walkin’” (1954)
  • Lee Morgan – “The Sidewinder” (1963)
  • Horace Silver – “The Preacher” (1955)
  • Sonny Rollins – “St. Thomas” (1956)
  • Hank Mobley – “Soul Station” (1960)
  • Freddie Hubbard – “Hub-Tones” (1962)
  • Art Farmer & Benny Golson – “Killer Joe” (1959)


MODAL JAZZ

Модалният джаз се появява в началото на 60-те години на 20-ти век като иновативен подход към импровизацията в джаза. За разлика от бибопа и хард бопа, където солистите се движат върху сложни акорди и хармонични прогресии, модалният джаз се основава на импровизация върху скали или „модове“, което дава на музикантите повече свобода и пространство за творческо изразяване.

Музиката в модалния джаз се характеризира с по-опростени хармонични структури, по-дълги периоди на един и същи акорд или мод, и по-свободно темпо. Типичният състав включва квартет или квинтет – тромпет, саксофон, пиано, бас и барабани – като се използват както импровизационни сола, така и взаимодействия между музикантите за създаване на текстури и динамика. Мелодиите са плавни и мелодически ориентирани, а ритъмът е гъвкав, позволявайки повече пространство за експериментиране.

Модалният джаз е популяризиран от музиканти като Майлс Дейвис, Джон Колтрейн и Бил Еванс, които използват модални концепции за създаване на албуми и композиции, които са както мелодически богати, така и хармонично иновативни. Този подход позволява по-голяма свобода на изразяване, като същевременно запазва структурната цялост на музиката.

Днес модалният джаз се възприема като ключова стъпка в развитието на модерния джаз, която свързва традицията на бибопа и хард бопа с по-свободни и експериментални стилове като постбоп и фрий джаз. Неговата стойност е в способността да съчетава музикална свобода, емоционална дълбочина и хармонична иновативност.


За слушане:

  • Miles Davis – “So What” (1959)
  • John Coltrane – “Impressions” (1963)
  • Miles Davis – “Flamenco Sketches” (1959)
  • Herbie Hancock – “Maiden Voyage” (1965)
  • John Coltrane – “My Favorite Things” (1960)
  • McCoy Tyner – “Passion Dance” (1967)
  • Wayne Shorter – “Footprints” (1966)
  • John Coltrane – “Naima” (1959)
  • Bill Evans – “Peace Piece” (1958)


POST BOP

Постбопът се появява през средата на 60-те години на 20-ти век като еволюция на хард бопа, бибопа и други модерни джаз стилове. Той запазва елементите на импровизация и хармонична сложност на бибопа, но въвежда повече ритмична и хармонична свобода, често черпейки вдъхновение от модалния джаз, фрий джаз и афро-кубинските ритми. Постбопът не е строго дефиниран стил – той е по-скоро философия за джаз, която позволява на музикантите да експериментират с форма, тоналност и текстура.

Музиката в постбопа се характеризира с относителна свобода на структурата, по-сложни акорди и чести метрични промени. Солистите се движат между импровизация върху стандартни акорди и модални схеми, като често използват дълги, плавни фрази или остри контрапункти. Типичният състав е квартет или квинтет с тромпет, саксофон, пиано, бас и барабани, но понякога се добавят и други инструменти за текстурни ефекти.

Постбопът се асоциира с музиканти като Майлс Дейвис, Хорас Силвър, Уейн Шортър и Хърби Хенкок, които експериментират с нови форми на импровизация и взаимодействие между музикантите. Стилът предлага интелектуално предизвикателство, но същевременно остава емоционално изразителен, съчетавайки сложна хармония с ритмична гъвкавост и динамична интеракция в ансамбъла.

Днес постбопът се възприема като ключова стъпка в модерния джаз, мост между традиционния хард боп и авангардните експерименти. Той демонстрира как джазът може да бъде едновременно технически сложен, творчески свободен и дълбоко емоционален, и продължава да влияе върху съвременни джаз музиканти по целия свят.


За слушане:

  • Miles Davis – “E.S.P.” (1965)
  • Wayne Shorter – “Footprints” (1966)
  • Herbie Hancock – “Maiden Voyage” (1965)
  • Joe Henderson – “Inner Urge” (1964)
  • Wayne Shorter – “Infant Eyes” (1964)
  • Miles Davis – “Nefertiti” (1967)
  • McCoy Tyner – “Passion Dance” (1967)
  • Freddie Hubbard – “Red Clay” (1970)


FREE JAZZ

Фрий джазът се появява през 60-те години на 20-ти век като авангардна форма на джаз, която отхвърля традиционните ограничения на хармонията, формата и ритъма. Той се развива като реакция на структурите на бибопа, хард бопа и постбопа, като музикантите търсят максимална свобода за импровизация и изразяване на индивидуалността. Стилът е експериментален и често се възприема като „интелектуален и емоционален джаз“, който предизвиква традиционните очаквания на слушателя.

Музиката във фрий джаза се характеризира с отсъствие на фиксирани акорди и формални структури, чести метрични и ритмични промени и колективна импровизация. Солистите и ансамбълът често взаимодействат свободно, създавайки текстури от звук, шум и ритъм, които не следват стандартните модели на джаз композицията. Типичният състав е гъвкав – от дуета или трио до големи ансамбли – и включва различни духови инструменти, пиано, бас, барабани и понякога електронни или нетрадиционни инструменти.

Фрий джазът е тясно свързан с музиканти като Орнет Коулман, Джон Колтрейн, Сън Рей, Албърт Айрийн и Сесил Тейлър, които експериментират с интензивни ритми, разширени хармонии и звукови ефекти. Стилът е както политически, така и културно значим, като често отразява стремежа към индивидуална свобода и социална еманципация в афроамериканската общност.

Днес фрий джазът се смята за крайъгълен камък на авангардния джаз, който продължава да влияе върху експериментални музиканти и други жанрове като импровизационен рок и съвременна класическа музика. Неговата същност е в свободата – свобода на форма, ритъм, хармония и изразяване, която поставя слушателя и изпълнителя на преден план на музикалното изживяване.


За слушане:

  • Ornette Coleman – “Lonely Woman” (1959)
  • Ornette Coleman – “Congeniality” / “Free Jazz” (1960)
  • Cecil Taylor – “Conquistador!” (1966)
  • Albert Ayler – “Ghosts” (1964)
  • Archie Shepp – “Four for Trane” (1964)
  • Don Cherry – “Brown Rice” (1975) (по-късна граница)
  • Pharoah Sanders – “The Creator Has a Master Plan” (1969)
  • John Coltrane – “Ascension” (1965)
  • Sun Ra – “Space is the Place” (1973) (граница на класиката)
  • Anthony Braxton – “Composition 23 B” (1967–68)


LATIN JAZZ

Латин джазът е стил, който се развива в Съединените щати през 40-те и 50-те години на 20-ти век, като съчетава джазовата импровизация и хармония с ритмите и инструменталните традиции на латиноамериканската музика, особено кубинската и бразилската. Основната му особеност е интеграцията на афро-кубински и други карибски стилове като сон, румба и мамбо с джазовата структура на сола и аранжименти.

Музиката в латин джаза се характеризира с жив и сложен ритъм, създаден от перкусионни инструменти като конги, бонгоси, тимбалес и клавес, заедно с традиционния джаз състав (пиано, бас, барабани, духови инструменти). Солистите използват джазови техники на импровизация върху хармонии и форми, като същевременно се вписват в пулсиращия латино ритъм. Резултатът е енергична, танцувална и мелодично богата музика.

Латин джазът се развива и популяризира от музиканти като Дизи Гилеспи, Чано Позо, Тито Пуенте и Махито, които експериментират с различни комбинации от ритми и джазови форми. Стилът предлага както забавление и танц, така и възможност за сложна музикална импровизация, като съчетава енергията на латиноамериканската култура с интелектуалната дълбочина на джаза.

Днес латин джазът е глобално признат стил, който продължава да се развива и влива в различни музикални жанрове като фюжън, съвременен джаз и поп. Той демонстрира как джазът е адаптивен и отворен към културни влияния, като същевременно запазва своята идентичност на импровизационна и ритмично динамична музика.


За слушане:

  • Dizzy Gillespie & Chano Pozo – “Manteca” (1947)
  • Dizzy Gillespie & Chano Pozo – “Tin Tin Deo” (1947)
  • Dizzy Gillespie & Chano Pozo – “Cubana Be, Cubana Bop” (1947)
  • Machito & His Afro-Cubans – “Tanga” (1943)
  • Machito & His Afro-Cubans – “Mambo Inn” (1947)
  • Chano Pozo – “Blues for Bebop” (1947)


BOSSA NOVA

Боса нова е музикален стил, който възниква в Бразилия в края на 50-те години на 20-ти век и представлява комбинация от самба ритми и джазова хармония и импровизация. Стилът е по-спокоен и интимен от традиционната самба, с плавни мелодии, меки ритми и акцент върху фината звукова текстура. Боса нова се отличава с усещане за лекота и елегантност, която съчетава танцувалността на самба с изтънчеността на джаза.

В боса нова често се използва акустична китара като водещ инструмент, акомпанирана от пиано, бас, барабани и понякога духови инструменти. Характерният ритъм е синкопиран и леко „отпуснат“, което създава плавен, „люлеещ се“ ефект. Вокалите са нежни и интимни, а хармониите включват богати джазови акордови прогресии, които добавят дълбочина и емоционален нюанс.

Боса нова се популяризира от музиканти като Антонио Карлос Жобим, Жоао Жилберто и Стен Гетц, които интегрират бразилските ритми с джазовата култура на САЩ. Стилът бързо придобива международна популярност, особено в САЩ и Европа, като вдъхновява както джаз музиканти, така и поп изпълнители да експериментират с по-мек и елегантен звук.

Днес боса нова се възприема като класически стил, който демонстрира как джазовите принципи могат да се интегрират в различни културни контексти. Неговата магия е в съчетанието на ритъм, хармония и емоция – лекота и изисканост, които го правят едновременно танцувален и мелодично завладяващ.


За слушане:

  • Antonio Carlos Jobim – “The Girl from Ipanema” (1964)
  • Antonio Carlos Jobim – “Corcovado (Quiet Nights of Quiet Stars)” (1960)
  • Antonio Carlos Jobim – “Desafinado” (1959)
  • Antonio Carlos Jobim – “Wave” (1967)
  • Antonio Carlos Jobim – “Chega de Saudade” (1959)
  • Antonio Carlos Jobim – “Dindi” (1966)
  • Antonio Carlos Jobim – “Samba de Uma Nota Só (One Note Samba)” (1960)
  • Antonio Carlos Jobim – “Triste” (1967)
  • Luiz Bonfá – “Manhã de Carnaval” (1959)
  • Kenny Dorham – ”Blue Bossa” (1963)


FUNK

Фънкът се появява в САЩ в края на 60-те и началото на 70-те години на 20-ти век като стил, който поставя ритъма и груува в центъра на музиката. Влиянията му идват от соул, ритъм енд блус и джаз, но той развива собствени отличителни характеристики.

Музиката във фънк стила се характеризира с ритъм, който води цялата композиция, повече от мелодията. Типичният състав включва бас, китара, барабани, клавишни и духови инструменти като тромпет и саксофон. Басът често изпълнява водеща ритмична линия, китарата използва къси, ритмични акорди („chicken scratch“), а барабаните създават сложни полиритмични структури. Вокалите са често повтарящи се, ритмични и призивни („call-and-response“).

Фънкът е популяризиран от артисти като Джеймс Браун, Funkadelic, Tower Of Powe, Earth, Wind and Fire, Kool and The Gang, Prince, Chaka Khan и др. Стилът се отличава със своята енергия, танцувалност и социален заряд, като много композиции съдържат и политически или социални послания. Фънкът оказва огромно влияние върху по-късни стилове като диско, хип-хоп и съвременен ритъм енд блус.

Днес фънкът се възприема като културен феномен, който демонстрира силата на ритъма и груува като основна движеща сила на музиката. Той показва как музиката може да бъде едновременно танцувална, социално значима и музикално сложна, като влияе върху поколения музиканти и жанрове по целия свят.


За слушане:

  • James Brown – “Papa’s Got a Brand New Bag” (1965)
  • James Brown – “Cold Sweat” (1967)
  • Sly & The Family Stone – “Thank You (Falettinme Be Mice Elf Agin)” (1969)
  • The Meters – “Cissy Strut” (1969)
  • Parliament – “Give Up the Funk (Tear the Roof off the Sucker)” (1975)
  • Curtis Mayfield – “Move On Up” (1970)
  • Tower of Power – “What Is Hip?” (1973)
  • Ohio Players – “Fire” (1974)
  • Earth, Wind & Fire – “Shining Star” (1975)
  • Kool & The Gang – “Jungle Boogie” (1973)
  • Funkadelic – “One Nation Under a Groove” (1978)


JAZZ FUNK


Джаз фънк е музикален жанр, който съчетава ритмичния и танцувален груув на фънка с хармоничната сложност и импровизационните елементи на джаза. В основата му стоят синкопирани бас линии, динамични барабани, комбинирани с китари, клавири, духови и понякога синтезаторни текстури. Този стил позволява на музикантите да експериментират с акорди, импровизация и полиритмия, без да губят енергията и танцувалния фънк groove.

Джаз фънкът се развива през края на 60-те и 70-те години, като съчетава влияния от R&B, соул, фънк и джаз, създавайки инструментални композиции, подходящи както за слушане, така и за клубна сцена. Легенди като Herbie Hancock, The Headhunters, Roy Ayers и Lonnie Liston Smith показват как жанрът балансира между сложна музикална структура и заразителен ритъм, което го прави уникален и влиятелен в развитието на модерния фънк и джаз fusion.


За слушане:

  • Herbie Hancock – „Chameleon“ (1973)
  • The Headhunters – „God Make Me Funky“ (1975)
  • Roy Ayers – „Everybody Loves the Sunshine“ (1976)
  • Lonnie Liston Smith – „Expansions“ (1975)
  • Cannonball Adderley – „Mercy, Mercy, Mercy“ (1966, funk jazz soul groove)


FUSION

Фюжън джазът се появява в края на 60-те и началото на 70-те години на 20-ти век като експериментален жанр, който съчетава джазовата импровизация и хармония с елементи на рок, фънк, R&B и електронна музика. Целта на фюжън джаза е да разшири звуковите възможности на джаза, да включи електрически инструменти и нови технологии, и да привлече по-широка публика, като същевременно запази джазовата сложност и артистичност.

Музиката във фюжън джаза се характеризира с електрически китари, електрическо пиано, синтезатори и усилени бас линии, съчетани с традиционни джазови инструменти като саксофон, тромпет и барабани. Ритъмът е често сложен и полиритмичен, а солистите импровизират върху хармонии, които могат да бъдат както традиционни, така и експериментални. Мелодиите и текстурите са разнообразни – от енергични и танцувални до пространствени и атмосферни.

Фюжън джазът е популяризиран от музиканти като Майлс Дейвис (особено с албума „Bitches Brew“), Хърби Хенкок, Чик Къриа, Weather Report и Return to Forever. Стилът предлага възможност за новаторство, като съчетава виртуозността на джазовите сола с енергията на рок музиката и ритъм енд блуса.

Днес фюжън джазът се възприема като мост между традиционния джаз и съвременната популярна музика, като демонстрира колко адаптивен и експериментален може да бъде джазът. Стилът продължава да вдъхновява музиканти по целия свят и показва как джазовата импровизация може да се интегрира със силата на електрическите инструменти и синтезаторите, както и с различни други музикални жанрове.


За слушане:

  • Miles Davis – “Spanish Key” (от Bitches Brew, 1970)
  • Miles Davis – “Miles Runs the Voodoo Down” (1970)
  • Weather Report – “Birdland” (от Heavy Weather, 1977)
  • Weather Report – “A Remark You Made” (1977)
  • Jaco Pastorius – “Chicken“ (1977)
  • Herbie Hancock – “Chameleon” (от Head Hunters, 1973)
  • Herbie Hancock – “Actual Proof” (от Thrust, 1974)
  • Mahavishnu Orchestra – “Birds of Fire” (1973)
  • Billy Cobham – “Stratus” (от Spectrum, 1973)
  • John McLaughlin – “You Know, You Know” (1971)
  • Return to Forever (Chick Corea) – “Spain” (1972)
  • Jeff Beck – “Freeway Jam” (от Blow by Blow, 1975)
  • Al Di Meola – “Race with Devil on Spanish Highway” (1977)
  • Al Di Meola (с Paco de Lucía) – “Mediterranean Sundance“ (1977)
  • Larry Coryell – “Spaces (Infinite Regression)” (1970)
  • Tony Williams Lifetime – “Emergency!” (1969)
  • George Duke – “Reach for It” (1977)


SMOOTH JAZZ

Смуут джазът се появява в края на 70-те и особено през 80-те години на 20-ти век като стил, който съчетава елементи на джаз, R&B, фънк и поп музика. Основната му цел е да бъде лесно слушаем и мелодично привлекателен, с фокус върху плавни мелодии, хармоничен комфорт и релаксираща атмосфера, за разлика от по-техническите и експериментални форми на модерния джаз.

Музиката в смуут джаза се характеризира с меко и изчистено звучене, където водещите инструменти често са саксофон, електрическа китара и клавишни. Басът и барабаните осигуряват стабилен, „грууви“ ритъм, а електронните ефекти и синтезаторите допринасят за гладката, „полирана“ текстура. Солата са мелодични и лесни за възприемане, с минимална агресивна импровизация.

Смуут джазът се популяризира от музиканти като Кени Джи, Дейв Коз и Бренфорд Марсалис, Майкъл Брекър, Спайро Джира, Шаде, Ал Джаро, Джордж Бенсън, които съчетават джазовата традиция с комерсиално привлекателни мелодии и ритми. Стилът е тясно свързан с радиостанции и компакт-диск културата на 80-те и 90-те години, като насочва джаза към по-широка публика.

Днес смут джазът се възприема като жанр за лесно слушане и релаксация, който демонстрира как джазовите елементи могат да бъдат адаптирани към съвременната популярна култура. Той поддържа мелодичността, груува и спокойната емоционална атмосфера, като остава популярна форма на „мека“ джазова музика по целия свят.


За слушане:

  • George Benson – “Breezin’” (1976)
  • Bob James – “Angela (Theme from Taxi)” (1978)
  • Earl Klugh – “Dr. Macumba” (1978)
  • Spyro Gyra – “Morning Dance” (1979)
  • The Crusaders feat. Randy Crawford – “Street Life” (1979)
  • Chuck Mangione – “Feels So Good” (1977)
  • George Benson – “Give Me the Night” (1980)
  • Grover Washington Jr. feat. Bill Withers – “Just the Two of Us” (1980)
  • Sade – “Smooth Operator” (1984)
  • Sade – “Your Love Is King” (1984)
  • Al Jarreau – “Mornin’” (1983)
  • Al Jarreau – “After All” (1984)
  • George Benson – “Nothing’s Gonna Change My Love for You” (1985)
  • David Sanborn – “Chicago Song” (1986)
  • Kenny G – “Songbird” (1986)
  • Fourplay feat. Chaka Khan – “Between the Sheets” (1993)
  • Norman Brown – “After the Storm” (1994)
  • Boney James – “Sweet Thing” (1997)


ACID JAZZ

Ейсид джазът се появява в края на 80-те и началото на 90-те години на 20-ти век във Великобритания, като съчетава елементи на джаз, фънк, хип-хоп, соул и електронна музика. Стилът е ориентиран към ритъм и груув, като същевременно включва джазови хармонии, импровизация и семплирани музикални фрагменти. Той се развива основно в клубната сцена и е тясно свързан с танцувалната култура на времето.

Музиката в ейсид джаза се характеризира с употреба на семпли, електронни бийтове, бас линии с „фънки“ усещане и синтезаторни текстури, съчетани с живи инструменти като саксофон, тромпет, китара и клавишни. Вокалите могат да бъдат както джазови, така и рап или соул, което добавя разнообразие и модерен звук. Стилът комбинира традиционната джазова импровизация с електронен звук и ритмични иновации.

Ейсид джазът е популяренизиран от групи и музиканти като Jamiroquai, Brand New Heavies, Incognito, Jamiroquai и Us3, които експериментират с джазовите структури и ги адаптират за клубна и радио сцена. Стилът предлага и възможност за новаторство чрез комбинация от живо изпълнение и дигитални технологии.

Днес ACID JAZZ-ът се възприема като жанр, който обединява джазовата традиция с модерните клубни и популярни влияния. Той демонстрира колко адаптивен може да бъде джазът, като съчетава груув, импровизация и електронни елементи, създавайки танцувална, съвременна и ритмично силна музика.


За слушане:

  • Galliano – “Prince of Peace” (1991)
  • Brand New Heavies – “Dream Come True” (1990)
  • Brand New Heavies – “Never Stop” (1991)
  • Jamiroquai – “Too Young to Die” (1993)
  • Jamiroquai – “When You Gonna Learn” (1992)
  • Jamiroquai – “Space Cowboy” (1994)
  • Incognito – “Always There” (feat. Jocelyn Brown) (1991)
  • Incognito – “Don’t You Worry ’Bout a Thing” (1992) Кавър на Stevie Wonder
  • Incognito – “Still a Friend of Mine” (1993)
  • Incognito – “Everyday” (1995)
  • Us3 – “Cantaloop (Flip Fantasia)” (1993)
  • Guru – “Loungin’” (feat. Donald Byrd) (1993)
  • Young Disciples – “Apparently Nothin’” (1991)
  • Corduroy – “Something in My Eye” (1993)
  • Mother Earth – “Stoned Woman” (1993)
  • Galliano – “Skunk Funk” (1992)
  • The James Taylor Quartet – “Starsky and Hutch” (1987)


ELECTRO SWING

Електро суингът се появява в началото на 2000-те години и представлява съвременна музикална хибридизация, която комбинира суинг джаза от 20-те–40-те години с модерни електронни жанрове като хаус, електроника и биг бийт. Стилът запазва енергичните ритми и мелодии на традиционния суинг, но ги пренася в клубна и танцувална среда чрез електронни бийтове и дигитални аранжименти.

Музиката в електро суинга се характеризира с живи духови инструменти, джазови вокали или семплирани записи от суинг епохата, съчетани с синтезатори, драм-машини и електронни бийтове. Типичният звук е мелодичен, динамичен и танцувален, като акцентът е върху ритъма и груува, но остава отчетлив джазов привкус. Солата и мелодичните линии често следват оригиналните джаз структури, но са адаптирани към електронната аранжировка.

Електро суингът е популяризиран от артисти и групи като Parov Stelar, Electro Swing Orvhestra, Tape 5, Caravan Palace и Swingrowers, които съчетават ретро естетика със съвременни електронни влияния. Стилът е тясно свързан с клубната сцена и фестивалите, като привлича публика както за танц, така и за носталгично джазово звучене с модерна обработка.

Днес електро суингът се възприема като жанр, който успешно съчетава минало и настояще, демонстрирайки как джазовите традиции могат да бъдат реинтерпретирани чрез модерни технологии. Той показва адаптивността на джаза, съчетавайки ретро мелодии и ритми с електронни звуци, създавайки свежо, танцувално и стилово разнообразно изживяване.


За слушане:

  • Parov Stelar – “Booty Swing” (2010)
  • Parov Stelar – “Catgroove” (2010)
  • Parov Stelar – “All Night” (2013)
  • Parov Stelar – “The Mojo Radio Gang” (2012)
  • Caravan Palace – “Dramophone” (2012)
  • Caravan Palace – “Jolie Coquine” (2012)
  • Caravan Palace – “Lone Digger” (2015)
  • Tape Five – “A Cool Cat in Town” (2007)
  • Swing Republic – “Crazy in Love” (2010)
  • Swingrowers – “No Strings Attached” (2013)
  • Electro Swing Orchestra – “Bella Belle” (2011)
  • Electro Swing Orchestra – “Ragtime Dancer” (2012)


ЕВРОПЕЙСКИ ДЖАЗ

Европейският джаз се развива след Първата и Втората световна война, когато американски джазови стилове започват да достигат Европа и се смесват с местни музикални традиции. Той не е единен стил, а по-скоро сбор от различни подходи, които интегрират американски джаз с класическа музика, народни мелодии и съвременни авангардни тенденции. Това води до уникално звучене, което често е по-експериментално и текстурно ориентирано от американските джазови стилове.

Музиката в европейския джаз се характеризира с свобода на формата, интеграция на различни инструменти (включително класически като цигулка, акордеон и кларинет) и внимание към хармонични и мелодични иновации. Импровизацията остава ключов елемент, но често се комбинира с композиционни техники от класическата музика и авангардния модернизъм. В някои случаи се използват и електронни инструменти и звукови експерименти, особено в авангардния европейски джаз.

Днес европейският джаз се възприема като динамична и многопластова сцена, която допринася за глобалната джазова култура. Той демонстрира как джазът може да се адаптира към различни културни контексти, като същевременно запазва своята импровизационна същност и способност да експериментира с хармония, ритъм и текстура.



GIPSY JAZZ

Джипси джазът, известен още като „джаз мануш“ или „джипси суинг“, се появява в Европа през 30-те години на 20-ти век. Той е създаден и популяризиран от френския китарист Джанго Райнхардт и неговия квартет. Стилът съчетава елементи на суинг джаз с традиционната музика на ромите (циганите), като създава уникално звучене, което е едновременно енергично, мелодично и ритмично комплексно.

Солисти в джипси джаза са китарата и цигулката, съпроводени от ритъм китара и контрабас. Барабани почти не се използват, като ритъмът се поддържа чрез „ла pompe“ – специфичен ритмичен акцент на китарата, имитиращ ударите на барабани. Мелодиите са бързи и виртуозни, с много импровизация и сложни хармонични линии, а солата често демонстрират техническа майсторска виртуозност.

Джипси джазът е тясно свързан с музиканти като Джанго Райнхардт, Стефан Грапели и по-късно различни европейски и световни китаристи, които развиват стила. Той носи чувство за свобода, радост и енергия, съчетавайки афроамериканския джаз с европейски мелодични и ритмични влияния.

Днес джипси джазът се изпълнява по цял свят и е културно наследство, което продължава да вдъхновява китаристи, ансамбли и слушатели. Стилът демонстрира как джазът може да се адаптира към различни културни традиции, като същевременно запазва своята импровизационна същност и живост.


За слушане:

  • Django Reinhardt – “Minor Swing” (1937)
  • Django Reinhardt – “Nuages” (1940)
  • Stéphane Grappelli & Django Reinhardt – “Swing 42” (1942)
  • Biréli Lagrène – “Made in France” (1991)
  • Django Reinhardt – “Daphne” (1939)


ECM (Edition Of Contemporary Music)

ECM джазът е термин, който се свързва с музиката, издавана от ECM Records – германски лейбъл, основан през 1969 г. от Манфред Айхер. Стилът не е строго дефиниран музикален жанр, а по-скоро е естетика, която обединява джаз, класическа музика, европейска импровизационна традиция и авангардни подходи. Характерното за ECM джаза е чисто, прозрачно звучене, пространство в музиката и внимание към детайла на тона.

Музиката в ECM джаза често използва малки ансамбли, но с експериментална форма и текстура. Типичният състав включва саксофон, пиано или китара, бас и барабани, но често се добавят струнни, клавишни или други „необичайни“ инструменти за допълнителна атмосфера. Ритъмът е гъвкав, хармониите са понякога минималистични, а мелодиите плавни и медитативни, създавайки усещане за „пространство“ и емоционална дълбочина.

ECM джазът се асоциира с музиканти като Кийт Джарет, Ян Гарбарек, Еберхард Вебер, някои от проектите на Чик Къриа, както и с по-младите представители като Есбьорн Свенсон, Ларс Даниелсон, Торд Густавсен и др., които комбинират импровизация с композиторска строгост и европейска музикална чувствителност. Стилът често се описва като „звуково пейзажно изкуство“, където тишината и пространството имат толкова значение, колкото и нотите.

Днес ECM джазът се възприема като уникална музикална естетика, която разширява границите на джаза и импровизационната музика. Той демонстрира как джазът може да се развива чрез внимание към звук, пространство и текстура, като същевременно запазва импровизационната свобода и емоционалната експресивност.


За слушане:

  • Paul Bley – “Closer” (1965)
  • Manfred Schoof – “European Echoes” (1969)
  • Gary Burton – “Moonchild” (1973)
  • John Abercrombie – “Timeless” (1974)
  • Eberhard Weber – “The Colours of Chloe” (1974)
  • Arild Andersen – “Sagn” (1975)
  • Keith Jarrett – “Part I / The Köln Concert” (1975)
  • Chick Corea – “The Leprechaun” (1976)
  • Pat Metheny – “Phase Dance” (1977)
  • Keith Jarrett – “My Song” (1977)
  • Eberhard Weber – “Silent Feet” (1977)
  • Jan Garbarek – “Molde Canticle” (1978)
  • Terje Rypdal – “Undisonus” (1978)
  • Paul Bley / Gary Peacock / Paul Motian – “Carla” (1983)
  • Michel Petrucciani – “Looking Up” (1988)
  • Jan Garbarek / Keith Jarrett – “Visible World” (1996)
  • Esbjörn Svensson Trio – “Elevation of Love” (1999)
  • Esbjörn Svensson Trio – “From Gagarin’s Point of View” (1999)
  • Esbjörn Svensson Trio – “Good Morning Susie Soho” (2000)
  • Esbjörn Svensson Trio – “Strange Place for Snow” (2002)
  • Lars Danielsson – “Liberetto” (2004)
  • Tord Gustavsen – “The Ground” (2005)
  • Marcin Wasilewski – “Trio” (2005)
  • Manu Katché – “Neighbourhood” (2005)
  • Tord Gustavsen – “Being There” (2007)
  • Tord Gustavsen Trio – “The Other Side” (2018)
  • Espen Eriksen – “You Had Me at Goodbye” (2007)
  • Leszek Możdżer – “Komeda” (2008)
  • Espen Eriksen – “Never Ending December” (2010)
  • Marcin Wasilewski – “Faithful” (2011)
  • Keith Jarrett – “Sleeper” (2012)
  • Eberhard Weber – “Résumé” (2012)



WORLD JAZZ

Уърлд джазът е субжанр на WORLD MUSIC - хибрид между традиционна фолклорна музика от цял свят и популярна музика от Западно Европа и САЩ. Той съчетава елементи от фолклора на различни култури по света с джазовата импровизация и хармония. Целта е да се създаде музика, която е едновременно глобална и джазово-ориентирана, като се съчетават различни ритми, скали, инструменти и вокални традиции.

В уърлс джаза се използват широк набор от етно инструменти от цял свят, съчетани с традиционни джазови инструменти - пиано, бас, барабани, саксофон, тромпет и др,. Ритмите могат да бъдат сложни и полиметрични, а хармониите често се обогатяват с модални скали или микротонови нюанси от традиционната музика.

Уърлд джазът е популяренизиран от музиканти като Anouar Brahem, Rabih Abou-Khalil, Trilok Gurtu и Dhafer Youssef, които съчетават джаз импровизация с арабска, индийска, африканска и други традиционни музикални форми. Стилът често се използва за създаване на медитативна, емоционално наситена и културно многообразна музика.

Днес уърлд джазът се възприема като глобален феномен, който демонстрира как джазът може да бъде универсален език за музикална комуникация между културите. Той съчетава свобода на импровизацията с богатството на световните музикални традиции, създавайки уникални, иновативни и експериментални звучения.


За слушане:

  • Jan Garbarek / Nana Vasconcelos – “Soria Moria” (1987)
  • Randy Weston – “Blue Moses” (1972)
  • Anouar Brahem – “Le Pas du Chat Noir” (2002)
  • John McLaughlin & Shakti – “Joy” (1975)
  • Omar Sosa – “Mulatos” (2003)
  • Béla Fleck & The Flecktones – “Sinister Minister” (1990)
  • Youssou N’Dour & Branford Marsalis – “Set” (1994)
  • Rabih Abou-Khalil – “The Sultan’s Picnic” (1994)
  • Nguyên Lê – “Bakida” (1997)
  • Dhafer Youssef – “Divine Shadows” (2004)
  • Rabih Abou-Khalil – “Arabian Waltz” (1996)
  • Tigran Hamasyan – “The Poet” (2011)
  • Ustad Fateh Ali Khan & Jan Garbarek – “Ghazal” (1999)
  • Trilok Gurtu – “Nagumomo” (1997)
  • Jan Garbarek / Ustad Fateh Ali Khan – “Ragas and Sagas” (2000)
  • Shakti – “India” (1976)
  • Anouar Brahem – “Souvenance” (2014)
  • Anoushka Shankar – “Pancham Se Gara” – Rise (2005)
  • Anoushka Shankar – “Traces of You” (feat. Norah Jones) (2013)

НА ВАШЕТО ВНИМАНИЕ - ИЗЯВЕНИ МУЗИКАНТИ, КОИТО ТРЯБВА ДА ЧУЕТЕ


Пианисти

Chick Corea

Herbie Hancock

Keith Jarrett

Joe Zawinul

Michel Petrucciani

Jacques Loussier

Kenny Kirkland

Robert Glasper

Cory Henry

Tigran Hamasyan

Leszek Mozdzer

Tord Gustavsen

Marcin Wasilewski

Hiromi

Esbjorn Svensson


Тромпетисти

Miles Davis

Christian Scott aTunde Adjuah

Winton Marsallis


Саксофонисти

Wayne Shorter

Jan Garbarek

Michael Brecker

Joe Lovano

David Sanborn


Вибрафонисти

Gary Burton


Китаристи

John McLaughlin & The Fourth Dimension https://www.youtube.com/watch?v=E58mmabLjRQ

Al Di Meola

Pat Mattheny

John Scofield

Mike Stern


Цигулари

Jean Luc Ponti


Басисти

Stanley Clarke

Jaco Pastorius

Miroslav Vitoush

Dave Holland

Lars Danielsson

Victor Wooten

Incredible Victor Wooten Solo Bass Jam https://www.youtube.com/watch?v=n-eH8tkIs9s

John Patitucci

Richard Bona


Барабанисти

Jack Dejonette

Steve Gadd

Dave Weckl

Omar Hakim

Alphonse Mouzon

Morning Sun https://www.youtube.com/watch?v=4YA9VMib7M0

Manu Katche

Jojo Mayer


ВОКАЛИСТИ

Al Jarreau

Bobby McFerrin

With Richard Bona https://www.youtube.com/watch?v=5jmjBXoyugM

Diana Krall

Eliane Elias

Norah Jones

Melody Gardot

Katie Melua

Michael Buble

Gregory Porter

Esperanza Spalding

Jacob Collier

Kurt Elling

Keziah Jones

Jason Mraz

Richard Cheese

Eva Cassidy


Банджо

Bela Fleck


Групи

Manhattan Transfer

The Swingle Singers

Jamiroquai

Take 6

Snarky Puppy

Dirty Loops

Postmodern Jukebox

Pink Martini

Incognito

The Brand New Heavies

Earth Wind And Fire

Yellow Jackets

Mezzoforte


BG JAZZ

Биг бендове

Биг бенд на БНР

Биг бенд Благоевград

Биг бенд Стара Загора

Биг бенд Русе

Биг бенд Брас социация

Биг бенд на НМА

Биг бенд на НМУ

Art Libitum Jazz Band

Джаз състави

Бели зелени червени

Акустична версия

Зона Ц

Джаз формация София

Джаз трио +Х

Траяна

Спектрум

Пианисти

Милчо Левиев

Антони Дончев

Любомир Денев

Марио Станчев

Румен Тосков

Ангел Заберски

Живко Петров

Васил Спасов

Васил Пармаков

Димитър Бодуров

Мирослав Турийски

Йордан Владев

Барабанисти

Петър Славов баща

Христо Йоцов

Стоян Янкулов-Стунджи

Борислав Петров

Димитър Семов

Емил Тасев

Атанас Попов

Кристиян Желев

Никола Горялов

Андрей Велков

Басисти

Петър Славов син

Симеон Венков

Веселин Веселинов-Еко

Георги Дончев

Димитър Карамфилов

Тодор Леков

Димитър Шанов

Радослав Славчев Ривърмен

Тромпетисти

Михаил Йосифов

Венци Благоев

Райчо Кирилов

Саксофонисти

Людмил Георгиев

Анатоли Вапиров

Владимир Кърпаров

Александър Льолев

Китаристи

Веселин Койчев

Александър Логозаров

Кавалджии

Теодосий Спасов

Недялко Недялков

Живко Василев

Флейта

Симеон Щерев

Певци

Леа Иванова

Радка Тонев

Йълдъз Ибрахимова

Камелия Тодорова

Ангел Заберски баща

Стефка Оникян

Васил Петров

Хилда Казасян

Мирослава Кацарова

Надя Тончева

Петър Салчев

Белослава

Весела Морова

Марина Драгомирецкая

Лили Илиева